Светлозар Недев: Гледам света извън неговата познаваема реалност

Интервю на Живко ТЕНЕВ 

Светлозар Недев е роден през 1961 г. в Стара Загора. Изявява се като художник, фотограф и фотожурналист. Възпитаник е на Националната гимназия по фотография и полиграфия „Юлиус Фучик“ в София. Висшето си образование завършва във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, специалност „Културология“. През 2003 г. защитава магистърска степен със специализация „Мениджмънт в художествената култура” в същия университет, специалност „Мениджмънт в художествената култура“. Той е дипломиран магистър по „Живопис” в Националната художествена академия при проф. Кирил Божков.

Автор е на над 40 самостоятелни изложба и участник в множество общи изложби, живопис и фотография в България и чужбина. Негови творби са притежание на частни колекционери от България, Русия, Австрия, Швейцария, Македония, Дания, Турция, Чехия и Франция.

Участвал е в международни художествени пленери в Румъния, Македония, Турция и Русия. Двукратен участник е в балканското квадринале „Митове и легенди на моя народ” – Стара Загора, 2012 и 2016 г. Участник от 2012 до 2016 г. в международния проект „Безграничност“ в Истанбул, който е представен в Русия, Англия, Словения, Турция и България. Участник в Международния проект „Арт- Балкан“- Москва 2010-2018 с художници от Русия, Румъния, Македония, Сърбия и България! Участва от 2015 – 2018 г. в Международна изложба за изкуства, ASROPA в Гунсан, Южна Корея организирана от проф. д-р. Клемънс Бенкун Су с художници от 70 страни от цял свят.

През месец декември 2013 г. открива собствена Арт галерия NEDEV, в която освен негови творби, са експонирани произведения на автори от България, Сърбия, Русия, Турция, Македония и Англия.

Какво предстои след Голямата юбилейна изложба „Светлозар Недев на 60 години” в Старозагорската опера през пролетта на 2021 година?

Предстои представяне на новата ми изложба „Танцуващи спомени“ на 21 февруари от 18,00 часа в галерия “AK Glass of wine“. В нея ще покажа абстрактни пана изпълнени в смесена техника и акрил. Те са с размери 100/100, 90/70, 50/60 и 30/30. Това е втората ми изложба в Пловдив след инициативата Европейска столица на културата през 2020 година, когато показах изложбата „Чудаци в безвремието“ в галерия „Signa“. Специално за откриването артистът е подготвил интересен пърформанс, чието послание е насочено към творците, към младите и към всички нас – хората на „новото време”, които трябва да се справим с предизвикателствата на живота. Затова ни е необходимо повече въображение,, фантазия и понякога се налага да излезем извън рамките на видимото и познатото и да извисим стремежите си, чрез които да изградим нашия собствен свят, който да ни позволи да оцелеем в реалността.

Като говорим за картини, да се върнем съвсем в началото. Как разбра, че това е твоето нещо?

По-скоро може да се каже и това е моето нещо. Не съм се отказал от фотографията, не съм се отказал от нищо, което съм правил досега. Живописта е и това мое нещо. Просто това е друг простор, друго изразно средство чрез което е хубаво човек да може да се изразява. Колкото повече изразни средства ползва един артист, толкова е по-добре.

Кой начин на работа според теб е по-добрият, този при който художникът води картината като процес на изграждане, или когато картината води художника?

При мен аз водя картината, аз създавам картината. Не не съм от други тип, може би има такива артисти, но аз не съм. Аз създавам картината от първия до последния момент. Моят стил е абстрактен експресионизъм и в творчеството си аз интерпретирам основно идеята за безкрая на Космоса като еквивалент на човешките мисли, идеи и мечти. Чрез моите картини се опитвам да намеря връзката между материя и дух, наблюдавам и виждам света извън неговата познаваема реалност. Ако се вгледате в абстрактните ми картини, ще видите, че в тях едновременно присъстват живота и смъртта, светлината и тъмнината, радостното и тъжното. В този смисъл аз се придържам към философията на Кант, че „изкуството ни доставя удоволствие именно заради взаимоотношенията между материалния и духовния смисъл”.

В днешния толкова динамичен и технологичен век трябва ли художникът да бъде и мениджър на изкуството си?

Не е задължително. Ако си намери кой да му продава картините е най-добре, а той да се занимава само с творческия процес, защото едното и другото много трудно се съвместяват. Но тъй като в България много малко художници имат мениджъри, да не кажа, че аз не познавам такъв художник, който да има мениджър, така че както го знаем всички – неволята учи.

Членуваш в няколко престижни организации като Art International Grup London и Професионалния съюз на художниците в Москва, това свързано ли е с повече ангажименти и отговорности?

Не, какви ангажименти. Просто това са различни контакти на различни нива. Аз нямам ангажимент към тях. Със Светлана Еланцева аз ги каня на пленери, участваме в различни общи акции.

Изявяваш се като главен организатор на няколко международни пленера, с какво един пленер може да допринесе в положителна посока за участващите в него творци?

Да бях главен организатор и участник в Българо-руския международен пленер в град Мъглиж през 20121 2013 и 2014 г. Участник съм и куратор на изложбите на придобилия популярност Арт пленер „Безгранично изкуство“, както и на друг голям форум – Международния уъркшоп „Обединени художници за обединена Европа“. И двете творчески прояви се провеждат в Стара Загора. От 2015 г. съм куратор на международния художествен пленер „Безгранично изкуство“ в Малка Верея. Много е важно един художник да ходи по пленери. Изключително важно е, защото по този начин първо си сверява часовника, второ се запознава с различни артисти от различни държави, понеже пленерите, които аз организирам са международни. На тях той вижда и разбира какво другите правят, макар че интернет пространството дава достатъчно добра представа, но все пак реално да видиш художниците от различни държави как работят, какво мислят, ако намерите общ език за комуникация. Това е много полезно за творческия процес на всеки художник и той трябва да се възползва от възможността да ходи по пленери.

Какво е мнението ти за дигиталното изкуство и дигитализацията на изкуството, които сякаш все повече си пробиват път в условията на пандемия през последните две години?

Именно в условията на пандемия дигиталното изкуство се разви изключително много бързо и достигна големи висоти, защото това беше единственият начин да си покажеш картините. Аз участвах в изключително много дигитални изложби. Почти всеки месец участвах в различни дигитални изложби в Турция, Индия, Румъния и Украйна. Пандемията просто катализира бума на дигиталното изкуство за да го изнесе като ракета носител на други висоти.

Кое е нещото, което все още не си нарисувал, но имаш на сърце да направиш до следващия юбилей? Не мога да кажа, честно ти казвам. Не знам какво трябва да нарисувам. Рисувам онова, което така вътрешно съм си поставил като задача. Нямам такива дългосрочни идеи и планова – каквото ми дойде в момента, това правя.!

Тракийски университет – Стара Загора стъпи на Антарктида

Тракийският университет стъпи на Антарктида в лицето на доц. Развигор Дърленски, като участник от 30-тата Българска Антарктическа експедиция. Доц. Дърленски изпрати снимки с логото пред базата на България на остров Ливингстън, Антарктида, Св. Климент Охридски. Той е преподавател в Медицинския факултет, а основната му научна задача на белия континент е във връзка с проучвания, свързани с влиянието на климатичните условия върху кожата.

Защо участвате в експедицията?

Участието ми в 30-та юбилейна Българска Антарктическа експедиция е във връзка с продължаване на проучванията на нашия екип върху физиологията на кожата и нейната адаптация към специфичните антарктически климатични условия. Заедно с моя колега и приятел д-р Иван Богданов от АСК УМБАЛ Токуда имаме възможност да разширим познанията за адаптацията на кожния микробиом в белия континент.

 Имате ли конкретна научна задача, която трябва да изпълните там?

Предходните ни данни показаха, че при по-продължителен престой в Антарктида, кожната бариерна функция отслабва, появяват се едва инструментално доловими белези на възпаление на кожата (еритем), както и увеличение на съдържанието на пигмента меланин в кожата. Последното има значение за защита спрямо ултравиолетовите лъчи – механизъм наблюдават дори при безгръбначни животни и растения в Антарктида. По този въпрос работят успоредно с нас колеги биолози.

Ето защо тази година, на базата на спечелено финансиране по Националната програма за полярни изследвания и с помощта на Българския антарктически институт и Националния център за полярни изследвания, на които сме признателни за логистичната и морална подкрепа, ще обследваме адаптацията на кожния микробиом в белия континент. Още една екзотична идея е да проведем изследване на различни функционални изследвания на кожата на открито, под откритото антарктическо небе. Тези експерименти са новаторски в световен мащаб.

Колко дни и с какво пътувахте до там?

Самото пътуване до тук е приключение и отне 14 дни, от които 10 бяхме подложени на задължителна здравна карантина в Пунта Аренас, Чили. Това е задължително изискване за всички, пътуващи за Антарктида. При пътуването открихме много неща за себе си, както и се запознахме помежду си с научния и логистичен екип на експедицията. Родиха се идеи за нови, интердисциплинарни, научни проекти.

Кои са другите участници и колко са?

В момента в българската база „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън сме 14 души-българи, между които учените геолози д-р Велев и д-р Методиев, биолога- д-р Весела Евтимова, сеизмологът д-р Гергана Георгиева, молекулярния биолог – доц. Димов, както и моят колега невролог – д-р Нейков, който проучва съня в Антарктика.

Какво изпитахте, когато пристигнахте пред базата на България?

Вълнуващо е да посетиш нещо, в което струи българщина, отдалечено на 14 000 км от родината. На брега бяхме посрещнати от командира на базата Олег Василев и неговия екип с хляб, сол и мед. Слушал съм и съм гледал много филми за Антарктида, но нищо не може да се сравни с емоцията и вълненията, които човек изпитва при среща с тези неземни пейзажи, ландшафт, флора и фауна. Осъзнавам, че имам невероятен шанс да съм един от малцината, имали възможност да се докоснат до това сравнително девствено от човешка дейност място. Това е сбъдване на една детска приключенска мечта.

Имате ли послание до Тракийския университет от далечна Антарктида?

Пожелавам на целия състав на нашия университет да са здрави, особено в тези тежки за страната времена. Нека не спират да мечтаят, да се целят високо и да не спират да си задават въпроси, защото любопитството движи науката напред.

Кога да очакваме Вашето завръщане?

Тук точни планове се правят условно- зависими сме от климатичните условия, вълненията на морето, логистичната организация. Няма пристан, на който да акостира кораб или летище. Ако всичко върви по план, се очаква да се завърнем в родината около 20 февруари.

Димитър Никленов: В Мъглиж се чувствам свободен и ценен

Интервю на Живко ТЕНЕВ

Димитър Йорданов Никленов е роден на 3.Х.1949 г. в с. Црънча, Пазарджишко. От 1975 до 1992 г. работи в Радио Стара Загора като сътрудник в редакция и водещ на детско предаване. Директор на регионалното сп. „Панорама свят”. Основател и главен редактор на младежкия в. „Хей, момиче”. Ръководител на клуб „Млад писател” към Народно читалище „Родина 1860″, Стара Загора и вестник „Teens paper” при НЧ „Родина 1860″. Автор е на десетки книги за деца, сценарии за телевизионни филми, излъчени по БНТ, радиопиеси и драматизирани приказки за БНР и Радио Стара Загора. В момента живее в град Мъглиж и работи като отговорен редактор на вестник „Мъглижки нюанси”.

Децата много често са в епицентъра на Вашето творчество, коя е тази енергия, която Ви вдъхновява за това?

Може би желанието ми децата да изживяват своето детство като свободни и наобиколени от добри приятелства и вълшебства най-вече ме вдъхновява повече от четирисет години да пиша за тях. Винаги съм се стремял с моите приказки, разкази, пиеси и новели да пресъздавам сюжети и случки, с които да накарам малките читатели и зрители да мечтаят, да разбират кое е добро и зло и най-вече чрез моите герои да се изграждат като щастливи и свободни личности. От многото срещи, които съм имал с тях, винаги съм се възхищавал на тяхната искреност, свободолюбие, въображение и желание да попадат в непознати светове. Това ме е вдъхновявало да продължавам напред и да създавам нови произведения за тях. Много често използвах и тяхното въображение. Така се роди новелата „Преследване на лунна светлина”, създадена по истинска случка и от любовта на моите герои да бранят българските исторически ценности.

Кой е най-яркият Ви детски спомен?

Много са спомените, които дълбоко са останали в моето съзнание. Израствал съм в полупланинско село, където всички деца като малки ежедневно помагаха на родителите си в отглеждането на тютюна и в кърската работа. Но и когато бяхме свободни, безкрайните игри не спираха до късна вечер, като дори понякога завършваха с бели. Често бродехме из планината, най обичах да се възхищавам на планината, която ми изглеждаше огромна и величествена. На едно затулено място край реката имаше стара воденица, която ме привличаше със своята загадъчност. Често се промушвахме в нея, оглеждахме огромните воденични камъни и току някой кажеше някоя страховитост, след което веднага хуквахме към селото. Много по-късно някои от тези спомени станаха приказки и влязоха в първата ми книга „Трите врабчета”, която излезе в 14-хиляден тираж.

Същевременно пишете и за възрастни, кое е по-трудното?

За деца се пише по-искрено, защото децата разбират кое е фалшиво и неискрено. Но не съм привърженик и на теорията, че за деца се пише по-трудно. За мен писането за деца и възрастни е преди всичко творчески процес, към който се стремя да бъда отговорен, точен и искрен. В повечето мои произведения предпочитам да се базирам на истинската действителност и това за мен е по-доброто. Много пъти в творбата ми, предназначена само за деца, се промъква и сюжетна линия за родителите и тяхното отношение към случващото се с моите герои.

Обучавате децата на творческо писане, а Вие от кого сте се учили и продължавате да се учите?

Имал съм възможност да познавам много талантливи хора, от които съм се учил и продължавам да го правя. Творецът непрекъснато иска да опознава и да наблюдава това, което става около него. В началото, когато започнах сериозно да се занимавам с литература, имах късмет да бъда в среда с добри и можещи хора – писатели, артисти и режисьори. От всеки съм получавал съвети и никога не съм ги подминавал с пренебрежение. Така с времето трупах опит и се чувствах сигурен в това, което създавам. Не бих забравил общуването с Лъчезар Станчев, Радой Киров, Благовеста Касабова, Стефан Поптонев и поетесата Петя Йорданова, с режисьорите Константин Варадинов, Съби Събев и още много други от различните поколения било в приятелски разговори или пък при участията им в наши издания и конкурси.

Съвременният писател и медиите – тази среща неизбежна ли е и кой има повече полза от нея – писателят, медиите или публиката?

Писателят без медиите не би имал бързо възможност да популяризира своето творчество. Несъмнено аз ценя преди всичко книжния носител, който съществува от векове и никога няма да престане да съществува, но книгоиздаването е по-бавен процес, а сегашните автори искат колкото се може по-бързо техните произведения да достигнат до читателите. А чрез медиите това става успешно.

По какво се различава един измислен сюжет от реално взета житейска история?

Всеки автор, който се занимава с писателска дейност, се базира на определени сюжети и литературни похвати. Моето предпочитание е да пресъздавам истории от реалния свят. Стремя се да правя това предимно в драматургията. Мисля, че историите, разказани от един измислен свят, са по-скоро за развлечение и поука. В приказките ползвам предимно сюжети от съвременния свят.

Как мислите, възрастните обичат ли приказки?

Като се има предвид, че книжките с приказки се купуват повече от възрастните, било то като подарък за своите деца или внуци или да им ги четат вечер, мисля, че те обичат този жанр. И не само за това. Чрез приказките възрастните си спомнят своето детство, а има и такива, които, макар и късно, сега откриват необходимостта да четат приказки и така, дори и на тези години, се откъсват от сложното ежедневие.

Гледате ли турски сериали и какво е мнението Ви за тях?

Преди време беше преведена моя детска пиеса на турски език. Така че с преводача установихме взаимен контакт, който доста ми разказваше за тяхната култура и изкуство. Участваше в телевизионни реклами и заради това познаваше доста актьори. Говореше ми за тяхната работа и така добивах някаква бегла представа за тях. Оттогава, когато имам време, гледам сериалите им, макар че често сценариите им са еднотипни, но актьорската игра е перфектна, дори да играят в сапунки.

Кои истории могат да бъдат силно вдъхновяващи?

Вдъхновяващи истории са тези, които са истински. Талантът на един автор му помага до определен момент. После трябва да продължи да работи всеотдайно и да има отговорност към процеса. Може би тогава се получава нещо успешно. Необходимост е да създаваш онова нещо, което ще ти носи не само успех, но и удовлетвореност от свършената работа, а това се постига с денонощен труд.

По какъв сценарий се движи съвременният свят?

Ако мога да го нарека сценарий, бих употребил „блуждаещ сценарий”, който изисква голяма организация, да се раздават бонуси и помощи на интелектуалците, защото само те умеят да пишат сценарии. Но да се изгради сюжетът на един съвременен сценарий, е необходим драматичен конфликт. Оглеждайки се наоколо, сякаш всички са се изпокрили някъде, а за да обрисуваш нечий образ, той трябва да се появи. Затова ще преминем на варианта „художествена измислица”.

И да се върнем отново на земята, какво място е за Вас Мъглиж? Няма нищо случайно, когато човек следва своето вътрешно чувство. Радвам се, че успях отново да попадна на място, където се чувствам свободен и ценен. И това го дължа на човек, който е духовно извисен и държи Мъглиж да стане добро място за живеене, да има повече култура, защото тя е онова вълшебно нещо, което облагородява хората. Аз вярвам на този млад човек, който управлява община Мъглиж и е нахъсан да осъществи всички свои планове.